Ярослав Гост
|
Пуснато на: 07 Април 2006 17:09 Заглавие: |
|
|
Оркестърът като солист на собствения си концерт
Миналия петък си припомних популярното през студентските години действие, наречено „концертен марш-наскок“. Същността му беше в това постоянно да си готов да отпътуваш за някой край на България, където има интересен концерт (което включва: обичан Маестро, интересна програма, слухове за добра форма на съответния оркестър, сладко обсъждане post концерта и т. н.). Невинаги този вид туризъм си струваше, но на 31 март моето лично възвръщане към поизоставената практика беше възнаградено с великолепен успех. Пловдивският оркестър с диригент Васил Казанджиев и солист швейцарския челист Конрадин Бротбек представи творби от Артур Онегер и Йозеф Хайдн (последен концерт от Музикалните дни на Швейцария в България, които се проведоха в Пловдив и София). И програмата интересна – къде да чуеш на живо ІV симфония и Летен пасторал на Онегер, освен ако не пропътуваш 30-40 години назад във времето? И солистът превъзходен – нежна, остроумна и отчетлива интерпретация на до-мажорния концерт на Хайдн, в която инструменталисткият шемет бе категорично заместен от понятно артикулирана музикална реч. Ужасно съжалих, че не съм присъствал на рецитала на Бродбек – с програма от безспорни и небезспорни шедьоври (за Равел сонатите на Бетовен и Брамс са безспорни не-шедьоври, за част от съвременната публика такива са Веберновият опус11 – Три малки пиеси и Trema на Хайнц Холигер). Тъй като репертоарът от рецензентски баналности, служещ да отрази харесването на нещо, е ограничен, ще отнеса казаното за солиста и към проявата на самия оркестър. Още повече, че оркестърът също бе, тъй да се каже, солист на собствения си концерт – с толкова отговорност, с толкова радост, желание и умение да покаже себе си като най-добър, като виртуоз. Виртуозът свири не само „бързо и силно“, но и спира дъха с бавно, тихо и проникновено свирене. Той е по условие прецизен и по условие оценява проявите на виртуозност у колегите си. Този виртуозен оркестър е съставен от равноценни музиканти, той е capella di maestri. И когато пред тях е истински Maestro di capella – празникът е налице, концерт = празник. Васил Казанджиев превъзходно познава тайния живот на оркестъра и може да го събуди, да предизвика охотата да музицираш. Той вече може да избира кога, какво и с кого да направи. Тази лична диригентска благодат се превръща в благодат и за нас, слушателите. И за онези, с които той решава да осъществи своите интерпретаторски видения. „Базелските удоволствия“ на Онегер имаха щастлив час във веригата на концертните си реализации. Толкова цветове, деликатност, ансамблова бистрота и пластичност напоследък не бях чувал на живо в България. И такова безтревожно удоволствие от концерт също не бях изпитвал! (Вероятно, понеже бях зарязал „концертния туризъм“). Не бива да пропускам, че при всеки успех на Пловдивския оркестър трябва с благодарност да си мислим за неговите големи maestri di capella – Добрин Петков, Месру Мехмедов, Иван Спасов, Димитър Манолов, настоящия – Георги Димитров. И, разбира се, – за стотиците maestri от другата страна на барикадата. Това е. „И аз бях там, и аз мед и пиво пих... по мустаците ми тече...“
Пак ще отида.
Драгомир Йосифов
в-к Култура бр.13 05.04 2006 г |
|