Държавна Опера - Пловдив

[Petracho]

в-к "Култура"
Брой 6, 14 февруари 2008

Viva la mamma с тръпчивия вкус на пародията


На 4 февруари – понеделник, в ден, който традицията не определя като особено подходящ за подобни начинания, в Концертната зала (?) в Пловдив се състоя премиерата на операта Viva la mamma или оперни приличия и неприличия от Гаетано Доницети. Афишът – не много ярък, но достатъчно агресивен като шрифт, привличаше погледите от много места, но едва ли казваше много. Заглавието по-скоро беше непознато, въпреки че, или по-скоро може би защото, първото изпълнение в България е осъществено в далечната 1982 година (Софийска опера), след което в Русе и Стара Загора.

Музиката на Viva la mamma е приятна, с изразителни хумористични епизоди, майсторски написани финални ансамбли и това я прави добър избор. Диригентът-постановчик Георги Димитров и режисьорът-постановчик Павел Герджиков са участвали в предишни реализации и са постановъчен екип за втори път. Но въпросът защо отново се поставя (и то след ‛Любовен еликсир“), не може да бъде заобиколен. Директният отговор на Георги Димитров е: ‛Тя е актуална“. За запознатите (ще се изразя евфемистично) с проблемите на ОФД – Пловдив това звучи пределно ясно. Актуална, защото представя състоянието на операта (отношения, професионализъм, подкрепа и дори история) както в Пловдив, така и в останалите театри. И камерна, за да може да бъде поставена в концертната зала. Това е така пък, защото сме изправени пред феномена оперен театър без сцена (не собствена, а изобщо сцена!).

Вече споменатите обстоятелства и проблеми оформят специфичен контекст, който прави избора не толкова компромис (какъвто донякъде е), а смислена и дори необходима стъпка. Стъпка, при която бенефисна опера от 1827 г., в немска редакция (Гьортес и Гутхайм), с място на действие оперният театър в Римини, където се разиграва репетицията на операта ‛Ромулус и Ерзилия“, сякаш визира днешния културен живот. Допускам, че тази откритост към злободневните въпроси на операта е една от възможните причини, която поддържа интереса към нея.

За Павел Герджиков този ангажимент е продължение на едно ползотворно сътрудничество. Той остава верен на традицията и вижда задачата си на режисьор в извеждането на нов акцент. Определи го като ‛автошарж“. Авто-, защото го разбира като отношение на оперния човек към операта като репертоар, маниер на пеене, сценично поведение, рутина, манталитет и тъй като е играещ режисьор – и към себе си. Това води до заостряне на ‛оперните неприличия“ – разправии, капризи, претенции, груб език, остри реплики, свади, до пародиране на ‛сериозното“ (Корила), стигащо почти до карикатура (Гулиелмо). Въпреки че ресурсът на комичното травестиране не се използва (все пак това е въпрос на избор), то присъства чрез образа на мама Агата (бас) и балетната сцена (хореография Желка Табакова) с преобърнатите роли (мъже в пачки и други атрибути на женското). И може би не е случайно, че точно балетната сцена разкри на публиката замисъла на спектакъла (тук помогна, макар и да не е специално търсен, ресурсът на медийните образи). Имаше искрен смях в залата и реплики: ‛Чак пък такава пародия!“. Да, пародия, но с happy end, който се опира на малко наивната теза, че любовта към операта/изкуството надделява над всичко и дори променя хората.

Уважавам Георги Димитров, защото прави музика от всичко, до което се докосне. Така е и сега. Неговият контрол над музикалното решение личи във всеки тон на операта, а безупречният му вкус не позволява да проникне ‛лошата“ оперност. Речитативите са детайлно изработени - това е особено важно, защото тук комичното се изразява с думи (специални адмирации за Мария Загорска на пианото). Пародирането като музикална задача (Корила, Гулиелмо) е богато разгърнато, но, за съжаление, трудно достига до публиката. Музикалното изграждане кулминира във финалните ансамбли – стегнати, звучни и с блясък, който идва от освободения звук на оркестъра.

На премиерния спектакъл присъствието на Павел Герджиков (мама Агата), при това напълно очаквано, бе най-ярко. Тук опитът (46 сезона на сцената!) и класата си казаха думата. Ивайло Михайлов (Гулиелмо) се отдаваше с удоволствие на детайлите в своя цялостно изграден както вокално, така и артистично образ, докато Жанета Стегарева (Корила) бе силна с лиричните моменти и тъй като е prima donna - певчески изрядна. Другите солисти в спектакъла са млади, артистични и ‛гласовити“ (Герджиков)... хористи. Което подсказва за прословутото ‛закърпване на положението“... Това не е упрек, каквито и да се причините за подобен подбор. Още повече, че може да се говори за приятна изненада - убедителното представянето на Александър Георгиев (Винченцо Бискрома) и Евгени Арабаджиев (Орацио Просперо).

Случи се така, че за Viva la mamma понеделникът бе добър ден. Концертната зала се оказа приемлив дом за този оперен спектакъл. Но – трябва незабавно да се намери друго решение!


Мария Бояджиева-Луизова
_________________


Духовната храна не е ядене.
Яденето е най-добрата храна.